Всеки българин трябва да се качи поне веднъж на Каймакчалан, за да почувства величието и безнадеждността на битката, състояла се на този паметен исторически връх през есента на 1916 г.
Каймакчалан е един от темелите на българската национална памет, бойна слава и войнска чест. Тътенът на тази епична битка, сравнима единствено с Шипченската епопея, и днес отеква в лабиринта на колективното ни подсъзнание и пулсира като оголен нерв.
През август 1916-та на Каймакчалан се качват над 6 000 български войници и офицери. През октомври от върха слизат по-малко от 800. Останалите са убити, осакатени или премръзнали. В продължение на месец върхът е обстрелван с оръдейни гранати – от 10 до 50 хиляди дневно, с такова ожесточение, че на места планината губи между 4 и 11 метра от височината си. И въпреки това, българските войници се оказали по-издръжливи от скалите. Когато сръбските части стигат върха и се натъкват на окопите и скалните процепи, пълни с трупове, ги наричат „Дупките на ужасите“.
За първи път, честване на Каймакчалан е организирано на 20 септември 2016 г, по повод 100 – годишнината от битката. Военно-църковният ритуал се провежда по инициатива на генерал Константин Попов, адмирал Пламен Манушев, големия патриот, публицист и журналист Красимир Узунов и командира на Специалните сили бригаден генерал Явор Матеев.
За първи път се озовах там през 2020 г. Бях изключително развълнувана и трудно сдържах сълзите, които напираха в очите ми, докато произнасях словото си. Тук получих юбилеен медал „100 години Първа световна война“ от министъра на отбраната. В следващите две години отново бях гост на честването. Изкачвах се пеша до горе и трите пъти бях връхлетяна от едни и същи чувства на гордост и скръб.
Нещо те хваща за гърлото, сякаш чуваш звука на тръбата, която строява войската, свистенето на падащите снаряди, стоновете на ранените войници, а камъните са запечатали следите от осколките. Там на върха, пред кръста, поставен от родолюбиви българи, осъзнаваш значението на думите патриотизъм, чест, смелост, саможертва. Виждаш необятната шир пред себе си и осъзнаваш колко безгранични са човешките възможности. Осем часа са били необходими на войниците, които са слизали и са се изкачвали на върха за храна и боеприпаси. А на връщане са носели на гръб ранените си другари. Тези хора не са били професионални войници, а селяни, мобилизирани от полето, занаятчии, затворили дюкяните си, нечии бащи и синове.
В книгата си, посветена на битката, Красимир Узунов – Поручика припомня : „Святата история на България е история, която е обречена да се твори по върховете“…
След смъртта на Красимир Узунов, голям български родолюбец, журналист и изследовател на българската история, на Каймакчалан почитаме и неговата памет. Поручикът! Човекът, който върна спомените за славната битка с едноименната си книга. Винаги ще помня думите на Краси, че армията и българските бойци винаги са били готови да дадат живота си за Родината и наш дълг е да пазим от забвение спомена за техния героизъм!
Традицията продължава вече 9 години. През 2026 г пак ще бъда там. За да се поклоним и да вдигнем булото на забравата!
